forum.lex.bg

Колежка ми се оплака за следното: майка й работи на минимална работна заплата. Обаче и след вдигането й на 270 лева продължава да получава старото възнаграждение. Обяснението е, че всъщност работодателят бил длъжен да ги осигурява на новата заплата, но не бил длъжен да я дава, след като няма средства в бюджета си. Има ли някой компетентен, който е чувал такова нещо да е вярно? Звучи ми абсурдно и не ми се вярва, пък и не намирам никъде такъв правилник или наредба за прилагане на постановлението, но в тая държава... Ако някой е наясно, моля да пише

Минималната заплата няма нищо общо с минималните осигурителни прагове за съответната длъжност и дейност.
Работодателя е длъжен да осигурява работниците на брутната заплата, която получават, ако тя е по-голяма от минималния осигурителен праг. В противен случай - на минималния осигурителен праг.
От тук си правете сама изводите по питането.

Съвсем права сте- минималната работна заплата е основна заплата. Върху нея се начислява клас и други разни добавки ако има уговорени такива и така се формира осигурителният доход. Майка ви да си потърси правата.

Ето и решение на съда по въпроса:

Производството е по реда на чл. 33 - 40 от Закона за Върховния административен съд , във вр. с чл. 119 КЗОО .

Образувано е по касационна жалба на Н. Т. - изпълнителен директор на АД "И. В.", гр. К., срещу решението от 6.12.2000 г. на К. окръжен съд, постановено по административно дело № 35 по описа за 2000 г., с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на фирма "И. В." АД, гр. К., против Решение № 1 от 18.01.2000 г. на директора на РУСО - гр. К.

В касационната жалба са релевирани доводи за нарушение на материалния закон - касационно основание по смисъла на чл. 218б, б. "в" ГПК . Съдът е съобразил само нормата на чл. 245, ал. 1 КТ, а е пропуснал разглеждането на разпоредбите на чл. 124 и чл. 125 КТ относно основните задължения на страните по трудовото правоотношение. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него да се постанови друго, с което да се отмени разпореждането на директора на РУСО за внасяне на допълнителни осигурителни вноски.

Ответникът по касационната жалба - ТП на НОИ - гр. К., оспорва жалбата.

Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба. Съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 147 от Дял III на КТ (отм.) .

Върховният административен съд, като прецени допустимостта и наведените в жалбата касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 39 ЗВАС , приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 33 ЗВАС от надлежна страна и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, е неоснователна.

С обжалваното решение К. окръжен съд в производството по чл. 118 КЗОО, е отхвърлил жалбата на касатора срещу Решение № 1 от 18.01.2000 г. на директора на РУСО - гр. К., с което е потвърдено разпореждане № 1064 от 1.12.1999 г. на ръководителя по приходите и разходите на фонд "Обществено осигуряване" при РУСО - гр. К., издадено въз основа на съставен ревизионен акт за начет за периода 1.12.1998 г. - 30.09.1999 г. в размер на 336 306.61 лв. (главница и лихва). За да постанови този резултат, съдът е приел, че касаторът като работодател в нарушение на разпоредбата на чл. 245, ал. 1 КТ , не е изплатил уговорената с индивидуалните трудови договори минимална работна заплата и освен това е внесъл по-ниски осигурителни вноски (начислени върху изплатеното непълно трудово възнаграждение). Приел е, че макар и в КЗОО да не е посочен минималния размер на осигурителния доход на работниците, той изрично е посочен в чл. 245, ал. 1 КТ, поради което акта издаден от органите на РУСО, гр. К., с който са начислени за довнасяне осигурителни вноски е законосъобразен и е отхвърлил жалбата срещу него.

Така постановеното решение е правилно и законосъобразно. По делото не е имало спор по фактите. Установено е по делото, че при извършена ревизия от контролните органи по приходите и разходите на ФОО същите са констатирали, че за периода 1.12.1998 г. - 30.09.1999 г. жалбоподателят АД "И. В." е внесъл осигурителни вноски на база действително изплатеното трудово възнаграждение на работниците и служителите, което е било в по-малък размер от минималната работна заплата за страната действаща в момента. На тази база са доначислени осигурителни вноски съобразно установената за периода минималната работна заплата в размер на 304 240.50 лв. и лихви 32 266.41 лв. Тези действия на контролните органи, съставили ревизионния акт за начет са правилни.

За процесния период въпросите на общественото осигуряване и размера на дължимите осигурителни вноски са уредени с разпоредбите на чл. 2 - 13 ЗФОО (отм.) и чл. 145 - 149 от дял III от КТ 1951 г. (отм.). Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1, т. 1 от последния е указано, че осигурителните вноски се определят в процент върху брутното трудово възнаграждение или осигурителния доход. На тази разпоредба се базира касаторът като поддържа, че издаденият акт от контролните органи по приходите и разходите към ФОО е незаконосъобразен, тъй като внесените от тях осигурителни вноски са на база действително начисленото по ведомост брутно трудово възнаграждение и в нарушение на цитираната разпоредба контролните органи са доначислили осигурителни вноски на база минималната работна заплата за страната. Този довод е несъстоятелен, с оглед установеното от експертизата и представените писмени доказателства, че съгласно сключените индивидуални трудови договори е уговорено изплащането на минимална работна заплата. В тях не е отразено условието на чл. 247 КТ , че размерът на трудовото възнаграждение ще се определя според изработеното. Ето защо след като в индивидуалните трудови договори не е била уговорена сделна система на заплащане, такава не е уговорена и с колективния трудов договор, работодателят не може да се позовава единствено на вътрешните правила за организация на работната заплата и да преминава към заплащане по-ниско от уговореното в индивидуалния трудов договор минимално трудово възнаграждение. Такова едно разбиране е в несъответствие с правната характеристика на минималната работна заплата, която се определя за най-ниско квалифицирания труд полаган при нормални условия на работа с оглед необходимостта от задоволяване на най-елементарните жизнени потребности на работника или служителя. Минималната работна заплата определена от Министерския съвет е основна заплата, която е задължителна за страните по трудовото правоотношение, и те не могат да слизат под нейния размер. Правилата които определят размера на минималната работна заплата, са императивни и нарушаването им води до недействителност. С разпоредбата на чл. 245 от КТ , се гарантира изплащането на минималната работна заплата установена в страната.

Действително предпоставка за прилагане на гаранционната норма на ал. 1 е добросъвестното изпълнение на трудовите задължения.

Добросъвестността както правилно е посочил окръжния съд в случая се предполага до доказване на противното. В случая тя не означава друго, освен че през съответния предшестващ изплащането период работникът или служителят е бил изправен, т. е. че точно е изпълнил задължението си да престира работната си сила. Обратното в случая не е доказано. След като в индивидуалния трудов договор не е уговорено заплащане според изработеното, то неизпълнението на трудовата норма не означава непременно недобросъвестност. В тази насока правилно е прието от окръжния съд, че всеки отделен работник има различни възможности за изработване на определено количество продукция. Ето защо след като в конкретния случай с индивидуалния трудов договор е уговорена минималната работна заплата и не е посочена никаква трудова норма, като е изплатено по-ниско трудово възнаграждение от уговореното са нарушени тези императивни норми на КТ, поради което правилно контролните органи на НОИ при извършената финансова ревизия по приходите на ФОО, са доначислили осигурителни вноски до размер на уговорената минимална работна заплата.

Като е съобразил изложеното, окръжният съд е издал правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила.